ОТНОВО И ОТНОВО ЗА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО

ОТНОВО И ОТНОВО ЗА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО

доц. д-р Пенко Гюров

Днес всяка политическа дискусия или просто разговор за дните, които преживяхме или преживяваме, започва или завършва с жалбата или упрека, че у нас няма гражданско общество. Чест гост е и констатацията, че другите си имат, а ние нямаме. Какъв е изводът? Че това е нещо важно, нещо, което много ни е нужно и трябва да положим всички възможни усилия да го направим или имаме.

Тая, бих казал „тиха параноя” до такава степен е обхванала всички нашенци, че на нея се подчиняват както обикновеният недотам образован човечец, така и по-голямата част от нашите известни творци и интелектуалци. Нещо повече, всеки се чувства длъжен да твърди и убеждава себе си и другите, че без гражданско общество сме за никъде и трябва да направим всичко необходимо да го създадем. За съжаление всичко това е малко смешно, ако не и тъжно. Гражданското общество (ако има изобщо такова) не се изгражда или насажда по план, по научен начин, както правехме социализъм. То е нещо спонтанно, нещо, което се самоорганизира тогава, когато от него има въпиюща нужда, когато условията, събитията, политическият живот или театър го потърсят истински и поставят на преден план.

Тази мантра за още неродения Петко - гражданското общество, много напомня следната махленска случка. Баба вика внучето от балкона: „Пешко-о-о-о, прибирай се!”  Внучето: „Що бе бабо, гладен ли съм?” Бабата: „Не, бе баби, студено ти е!” Сега е съвсем ясно – на народа му трябва гражданско общество и всички ние трябва да му го дадем.

За още по-ясна илюстрация на ситуацията може да бъде посочен кратък откъс от вестникарско интервю от последните дни на виден наш интелектуалец – режисьор. Ето: „Ситуацията в България влияе ли ви?” „Влияе ми липсата на (гражданско) общество. Това на прост език означава, че никой не пуска водата в кенефа.” Сравнението, да си призная, малко ме стряска. Но какво да се прави – когато обществото няма отговори на важни и сложни въпроси, то си ги измисля по възможност по-прости и ясни и си ги повтаря до затъпяване. Впрочем едва ли е случайна фразата, че гражданското общество е новата дъвка на политиците. Колкото и странно да е това, но опитът на нашето поколение, което „строеше” социализма по научен път, на нищо съществено в областта на обществения живот не го е научил. Ние продължаваме да сме в плен на т.нар. когнитивизъм, тоест нашето обществено поведение се определя от нашите знания, мисли и планове, тоест продължаваме да считаме, че в обществото нещата зависят само от нас самите, от нашата целенасоченост и правилно целеполагане. Ние вярваме в силата на плана и прогнозата, на знанието и пресмятането. Ние така и не разбрахме, че животът, развитието на обществото може да се осъществява само за себе си, по неизвестни на нас закони и правила, тоест да бъде в значителна степен стихиен и неуправляем процес. Нашият житейски опит трябваше досега да ни подскаже, че в реалното социално поведение, в реалния обществен живот предварителните планове и прогнози могат да не бъдат решаващи и определящи. Полученият резултат често бива точно обратният.

Накратко казано, ние трябваше да сме установили вече, че това, което реално „изграждахме” в близкото минало, може би никак не е свързано с това, което планирахме да изградим. Нас ни учеха: щом имаме правилен, научнообоснован план и го спазваме, непременно ще изградим новото и справедливо общество. Сега що се отнася до гражданското общество, се опитват да ни убедят в почти същото и ние продължаваме да вярваме.

тСлед края на студената война или по-точно след „нежните революции” в нашите страни хората забравиха за мераците си по т.нар. отворено общество на Попър и Сорос и включиха в обществен оборот т.нар. „гражданско общество”. Какво е това? Понякога достатъчно неясно и неопределено и може би точно заради това толкова привлекателно. Нали с него сега политици, наблюдатели, интелектуалци и дори обикновени хорица обясняват всичко, което се случва и не се случва у нас. Нещо по-лошо, появи се наивната увереност, че необходимото гражданско общество може да се изгради по метода „отгоре-надолу”,  чрез вертикалната помощ и внушение, тоест чрез масово и непрекъснато просвещение на народа. И никой в този момент не възкликва, че нещо подобно вече е правено, че това е чисто утопичен проект и че с проповеди нищо не се постига, защото „лозето не ще молитва”.

 Жертва на това ново Просвещение стават милиони хора. И ще стават. Липсва само просветен монах. Впрочем в някои страни са го намерили – Путин, Чавес, Бойко и т.н. Изобщо добронамерените „просветени” образоват, превъзпитават непросветените маси, като им предават необходимите граждански добродетели. В тези случаи очевидно не се разбира, че гражданското общество е спонтанно. То трудно се самоорганизира и в никакъв случай не се организира. В някаква степен може да се предположи, че гражданското общество при определени обстоятелства се самозаражда и самоорганизира като своеобразна мрежова структура на спонтанните граждански инициативи. Защо в този процес трябва да отхвърлим вертикалния строеж? Защото при него не може да се избегне пряката зависимост от бизнеса и властта и евентуалната подкупност на новите структури и хората, които стоят начело в тях. Досегашната практика доказа по безспорен начин тази оценка в повечето случаи.

Трябва да сме по-внимателни със самозараждането на евентуалните мрежови структури на гражданското общество. Самата им форма и близост до същността на интернет трябва да ги предпазва от пряка зависимост от бизнеса и властта, но тяхната слабост ще бъде в локалните цели, които си поставят, и в невъзможността да бъдат потенциал или власт, с която другите две власти – бизнес и държава – ще се съобразяват, тоест при всички свои действия ще ги имат „едно наум”. За съжаление трябва да бъде направен към сегашния момент неприятният извод, че в централизиран и локален контекст понятието гражданско общество е все още неясно и тепърва трябва да се уточнява.

Конкретният подход предлага да приемем, че гражданското общество възниква в контактната точка на сблъсъка на двете алтернативи на обществото – власт и бизнес. Важното тук е третичният характер на гражданското общество, тоест неговата възможност да произтича, да е яко свързано едновременно с бизнеса и властта, но заедно с това да е функционално независимо от тях. Неговата третичност му дава правото и възможността да ги контролира, да бъде необходимият на обществото „третейски съдия”.

Тук е необходим своеобразен дълбочинен анализ на понятието гражданско общество в контекста на двете му алтернативи – власт и бизнес. Човешката природа е дала своето отражение върху властта и бизнеса. Те не са и не могат да бъдат етични или справедливи. Най-кратко за тях може да се каже следното: те са взаимосвързани – няма власт без бизнес и бизнес без власт. Властта се стреми и прави всичко възможно да бъде пълна (абсолютна) и вечна. Бизнесът няма граници в своето нарастване и стремеж към максимална печалба. Ако вярваме на идеята на Монтен, че „само власт възпира властта”, трябва да се отнесем достатъчно критично към идеята на гражданското общество, че то има правото, че то е родено да упражнява функцията на граждански контрол върху двете алтернативи на обществото – бизнес и власт. Същността на бизнеса и държавата, разглеждани обобщено като власт, по своята същност не могат да допуснат контрол или оценка за справедливост на своята дейност. Законния въпрос тук е: „Може ли лисицата да е вегетарианец, особено ако са две?” Очевидно – не! Можем да считаме, че в нормални условия на развитие на обществото, при висока стабилност на бизнеса и властта гражданският контрол върху тях е практически трудно допустим, ако не и невъзможен. Изводът е прост и ясен - гражданското общество трябва да създаде и поддържа непрекъснато необходимата нестабилност в състоянието на бизнеса и властта, за да са съгласни те на гражданския контрол и на непрекъснато увеличаване на елементите на социална справедливост в обществото.

Би могло да се направи и обобщеният извод от контактния анализ на обществото, че най-добрият модел на функциониране на съвременното общество е режимът на „функционираща анархия”, тоест внасяне на малко хаос в линейния характер на развитие на обществото.

Необходимо е на всяка стабилизация на бизнеса и властта обществото да отговори с необходимата степен дестабилизация, която да бъде така дозирана, че да ги принуждава към отстъпки в гражданския контрол и социалната справедливост. В същия този момент гражданското общество трябва да има такава нагласа, че дестабилизацията е необходимо да се прави стъпка по стъпка и като цяло за всеки един период не трябва да разрушава основите на бизнеса и властта, защото те ще станат неефективни и ще се опитат да наложат в модела на функциониране на обществото антидемократични средства и тогава сблъсъкът между управляващия чрез бизнеса и властта елит и малките хора ще стане неизбежен.

Едно от най-разпространените заблуждения е това, че гражданското общество е необходимата гражданска общност, насочена против държавата и бизнеса. И още, че то е необходимо, за да оправи всички грешки и всяка несправедливост в управлението на държавата и обществото, тоест че то е нещо различно и нещо по-добро от демокрацията. Демокрацията и гражданското общество са неразделни и не бива да се противопоставят. Демокрацията управлява обществото по метода на пробите и грешките. Тя не може да бъде по-добра или по-съвършена от своите граждани. Това се отнася и за гражданското общество.

Основната схема за генезиса на гражданското общество включва алтернативите власт и бизнес, балансирани от т.нар. третия, неправителствения сектор - гражданското общество. В политически план това са алтернативите в крайното си издание – държавен тоталитаризъм, тоест мощна, определяща всичко държава, и икономически либерализъм, тоест икономика, чието нарастване и всеобхватност нямат граници. Всъщност гражданското общество е такова моментно състояние на обществото, на неговите структури и институции, когато те се оказват самодостатъчни да го опазят от свойственото на властта и бизнеса насилие.

Този генезис води до извода, че в такива екстремни моменти главната характеристика на гражданското общество е неговата склонност към анархия, към гражданско неподчинение. В получаващата се контактна точка, събираща в едно рационалното и ирационалното поведение на трите основни участници в обществения живот, възниква своеобразен баланс между властта на държавата, икономическия либерализъм на бизнеса и склонността към непрекъсната анархия и гражданско неподчинение на представителите на гражданското общество. Този баланс в контактната точка между алтернативите се осигурява от наличието на една известна, необходима или възможна доза анархизъм, гарантиращ непосредственото участие на всички граждани в управлението на обществения живот, социаллиберално поведение на държавната власт и достатъчно определена „питомност” на бизнеса. Така гражданското общество става гарант, че свободата в обществото няма да бъде жертва на икономиката, нито пък икономическото развитие ще бъде спъвано от свободата в обществото.

В значителна, даже в решаваща степен гражданското общество е основен вид култура на гражданите – гражданска култура, която стои там някъде дълбоко в съзнанието и подсъзнанието на гражданите и само появата на дълбоки основания и сериозни събития в обществото предизвикват нейната публична поява, тоест разбунтуването на гражданите.

Какво трябва да се прави? Трябва винаги да сме на страната на разбунтуваните – и когато са икономически рационални в своето поведение, и когато са властово ирационални в него. Бунтът и анархията по същество са възстановяване на справедливостта, тоест на порядъка в обществото. Това последното като че ли бяха възгледите на Албер Камю, изложени в книгата му „Разбунтувания човек”.

Какво не трябва да се прави? Да се заменят бунтът, когато той е необходим, с просвещение и обучение на зависимите и ощетените, тоест на основните представители на гражданското общество, на т.нар. „неелит” в обществото. И още трябва да се предпазваме от поведение, близко или аналогично на това на свещеника в следния анекдот:

 По улицата върви някакъв човек и изведнъж се хваща за сърцето и пада на земята. На него се надвесва минаващият по улицата в този момент свещеник и го пита: „Синко, вярваш ли в Триединния бог – Отец, Син и Светия дух?” Човекът в отговор едва прошепва: „Отче, аз умирам, а ти ми задаваш гатанки, вместо да ми помогнеш!”