ЧЕРНИТЕ КУТИИ И ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО ИЛИ ЧЕРНАТА КУТИЯ „ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО”

ЧЕРНИТЕ КУТИИ И ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО ИЛИ ЧЕРНАТА КУТИЯ „ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО”

доц. д-р инж. Пенко Гюров

Битува фраза, с която доста често ни запушват устата, когато изразяваме своето недоволство от демокрацията в страната. Ето: „всички недостатъци на демокрацията могат да бъдат излекувани с още повече демокрация”.

Звучи добре и умно, ама не е вярно!

Аз лично предпочитам едно черногледо и не съвсем известно определение, че демокрация е когато народът решава кой да го лъже и краде през следващите четири години.

В 29-ата научно-технологична сесия „Контакт 2012 г.”, състояла се през м. юни т.г., предложих доклад, озаглавен „Размисли за гражданското общество и гражданската култура”, в който лансирах идеята, че въз основа на т. нар. принцип на външното допълнение на кибернетиката можем да приемем, че гражданското общество може да играе ролята на специфична „черна кутия” при управлението на обществото. В настоящият доклад тази теза се развива по-широко и се прави опит за нейното доказване и полезност.

От кибернетична гледна точка за гражданите, за населението, за отделния човек демокрацията, демократичните институции или по-просто казано, демократичната машина или тази нейна част, с която те се сблъскват ежедневно, е „черна кутия”, а самите те  – неин „наблюдател”, вечно страдаш от нея и нейните конкретни действия.

Защо „черна кутия”? Защото тя е елемент или по-точно представа, заместител на система, чиято вътрешна структура и взаимовръзки са фалшиво открити за тях, тоест те са в действителност скрити. Единственото, което приблизително знаем или узнаваме, е нейната реакция на евентуалните външни въздействия, пряко или непряко произтичащи от наблюдателя, тоест зависими или независими от него.

Ако в една сложна технологична система, елемент от друга по-голяма система изменяме някаква част от нейните входни сигнали  и тяхната интензивност, ние – наблюдателят, можем в някаква степен да си изясним по характера на реакцията на този елемент неговата структура и роля в организацията на функционирането на цялата система. Това осигурява нашата представа за черна кутия вътре в системата, като необходимият резултат се постига чрез многократно, дори подлежащо на статистически анализ изменение на входните въздействия и регистрация на изходните реакции.

Ако пред нас е една не техническа, а обществено-социална система, това е абсолютно невъзможно. Хронологията тук на входните въздействия и на изходните реакции наричаме история. Както е известно, в историята опити и повторения на събитията няма. Статистика – също. За илюстрация можем да се възползваме от историята на гражданските движения през последните 300-400 години. Възникналите в това време недоволства, бунтове, революции и въстания са чудесна, но и твърде условна илюстрация на изложената по-горе представа за черна кутия и наблюдател. Бихме могли да ги разглеждаме като един непрекъснат контакт между управляващи и управлявани, като една игра на непрекъсната размяна на местата на черните кутии и наблюдателя. Цялата тази история може да се разглежда като набор от стратегии и тактики, използващи правилото „проба-грешка-проба-резултат”. Да, въпреки това, повторения и хронология, подлежащи на статистическа обработка, няма. В същото време поуките, аналогиите и постигнатите преки общочовешки и социални норми и придобивки остават. Би могло да се определи, че самото оприличаване на вечната борба между управлявани и управляващи като контакт, като тип обратна връзка и социален хомеостазис, изграждани на принципа „проба-грешка-проба-резултат” е значителен напредък в развитието на обществото и неговия политически профил. В определен смисъл може да се направи и изводът, че посоченият хомеостазис, тоест социално равновесие не се постига със създаването след евентуални победи на управляваните или управляващите на постоянни норми и институции, а чрез тяхната непрекъсната борба, изменение и усъвършенстване, тоест принципно оспорване и неприемане.

Ако трябва да бъдем съвременни от социално-политическа гледна точка, прекият извод от всичко гореказано е, че гражданското общество днес и в близкото бъдеще не може и не трябва да бъде някаква постоянна институция или сума от институции, а гъвкава, непрекъснато променяща се съобразно пробите и грешките на управляващите и управляваните антиструктура, обединяваща перманентно нестихваща борба и неприемане на основния постулат на всяко управление, че без него настъпва хаос и регрес в обществото. Според кибернетиката главната характеристика на черната кутия е нейната принципна неопределимост като елемент, участващ в разглежданата система. Тя е елемент от системата с вътрешна структура и реакция на външните въздействия при съществуващото ниво на нашите познания за системата. Управлението, властта, управляващите в най-общото разбиране на тези термини се основават на постулата на познанието, на наличието на съответно познание в тях. Управляващите, съответната система знаят как и защо да я управляват, тоест с какви средства и заради какви цели и резултати. Управляващите, властта, за да имат това познание, трябва да имат достатъчна и постоянна информация за състоянието на управляваната система.

Впрочем любопитно е, че цялата история на гражданските движения, бунтове, въстания и революции може да се разглежда като своеобразна борба, игра между две групи черни кутии – тези на властта и тези на управляваните. Не случайно такъв тип история досега не съществува, не се изучава или преподава. Има история на света, на някои векове, на Европа, на отделни страни и т.н., но не и на гражданските движения в тях. Дори в това отношение не е разработена и съответна терминология. Очевидно такава история и изводите от нея някому са неизгодни или просто опасни. Вероятно може да се приеме, да се твърди, че точно този тип анализ на историята на гражданските движения, на взаимоотношенията между управляващи и управлявани, власт и население, държава и граждани ни препраща към кибернетичния модел на двойките черни кутии и наблюдатели.

Няма спор, че обществено-социалните системи са големи и сложни системи. Те са такива преди всичко от гледната точка на техния наблюдател. Трябва да се отбележи, че те надхвърлят в някакъв аспект важен за достигане на неговите цели и интереси неговите възможности. Очевидно е, че една и съща система, в зависимост от целите на нейния наблюдател и средствата, с които той разполага, може да е голяма и сложна или обратното. Едни от най-съществените качества на големите и сложни системи, тоест на обществено-социалните системи (социално-икономическите) е възникването в тях на свойствата емерджентност и рефлексивност. Емерджентността предполага придобиването на нови качества, които не съществуват в отделните съставни елементи на системата. Това налага нейният анализ и управление да се извършват не в нейните части, а винаги в нейната цялост като система. Всъщност именно емерджентността на социално-икономическите системи ги прави много трудни за наблюдение и анализ, за количествени оценки и управление.

Що се отнася до рефлексивността, тя може да се определи по следния начин. Социално-икономическите системи включват или се изграждат от хора, тоест от мислещи същества, които непрекъснато изявяват своята повече или по-малко свободна воля. Те полагат усилия да познаят по-добре проблемната ситуация и да я променят съобразно това познание и своите цели и интереси. Всичко това внася силно неопределеност в опознаването и управлението на тези системи, дори когато те са резултат от най-добрите намерения на участниците в тях. Най-общо казано, при обществено-социалните системи познаването на всяко конкретно микрониво на системата освен че е невъзможно поради наличието на свободна воля, не гарантира необходимите знания за управлението на макронивото. Всичко това е резултат на посочените по-горе емерджентност и рефлексивност на социално-икономическите системи. Казано по друг начин, за прогнозирането на поведението на всеки колектив, голям или малък, не е достатъчно да познаваме поведението на всеки един участник в него. Това поведение зависи не само от поведението на всеки отделен участник, но и от общите решения на колектива, които пък влияят обратно на отделните частни решения. Може би тук трябва да се напомни и за ролята на инструментариума -  човешки или човекомашинен, при определянето на поведението на социално-икономическата система. Той я деформира в някаква степен, която деформация не винаги е известна и ясна, защото практически се деформира по някакъв начин цялата управляваща информация.

Управлението на такива сложни и големи системи, каквито са социално-икономическите, разглеждано както в посоката „управляващи-управлявани”, така и в посоката „граждани-управници” въпреки изложената по-горе неопределимост в поведението, все пак, както при чисто технологичните системи, почива на принципа на обратната връзка – основен принцип в кибернетиката. Това управление по отношение на обратната връзка е пряко, непряко и комбинирано. Прякото управление има т.нар. отворен цикъл – регулирането отговаря на смущението във входа на системата. Непрякото управление има затворен цикъл – регулирането отговаря на полученото отклонение на зададения изход на системата. Прякото управление по принцип осигурява стабилност на регулируемата величина, нейната инвариантност към смущенията на входа – компенсира възникналото несъответствие още на входа на системата. Непрякото управление нагажда входа на системата към зададения изход на системата – на по-голямо отклонение в изхода отговаря по-голямо въздействие във входа. При прякото управление управлението носи пълна отговорност за констатиране, оценка и ликвидация на смущението при всяка конкретна ситуация. Привлекателността тук е във възможността за идеално, та дори изпреварващо събитията регулиране. По принцип може да се предполага, че необходимата информация тук може да бъде по-малко, по-бърза и по-точна. При непрякото управление управлението също носи пълна отговорност за констатиране, оценка и ликвидация на отклонението от зададената изходна величина отново при всяка конкретна ситуация, но и за осигуряване на адекватността на зависимостта „вход-изходен резултат”. Привлекателността тук е във възможността за конкретно и сигурно въздействие върху изхода, тоест върху резултата, за който е създадена системата. По принцип може да се предполага, че необходимата информация тук трябва да е повече и по-сложна.

При пренасянето на всичко това от техническите към социално-икономическите системи и при търсенето на аналогия се сблъскваме с принципната неопределеност на връзките „вход-изход” в последните, тоест на необходимата в такива случаи обща и частична адекватност на входно-изходна информация, входно въздействие и изходен резултат. Очевидно е обаче, че двойките „управляващи-управлявани” и „граждани-власт” осъществяват комбинирано управление, тоест пряко и непряко. В своя най-завършен вид на управляваните в обществото се предлага от управляващите демокрация. Демокрацията е процедура с определени институции, която осъществява на определени отчетни периоди избор и сменяемост на управляващия елит. Това всъщност е представителна демокрация, защото по принцип управляващите се избират от управляваните и то от техния състав. За осигуряване срещу злоупотребите с власт се предлагат двете решения – периодична сменяемост и опозиция като пряка обратна връзка и прозрачност на управлението, тоест форма на непрекъсната отчетност.

Многогодишният опит на стари и нови демокрации като държавен строй за съжаление показва и доказва, че този модел демокрация не осигурява демокрация в смисъла, който обикновено влагат в това понятие управляваните – липса на злоупотреба с власт, компетентност на управлението и социална справедливост. В назряващия конфликт между управляващи и управлявани, който може да доведе до гражданско недоволство и бунтове, управляващите елити предложиха не съвсем изясненото като формулировка понятие „гражданско общество”. По принцип тук става дума за изграждането на паралелна на управлението структура със свои институции, която ще прави управлението прозрачно и ще го контролира, без да властва и реално да го осъществява. Като повечето такива учения и идеологии и гражданското общество е по-скоро химера, отколкото възможно реалност. Тук са налице две сериозни противоречия. Едното: няма резултативен контрол без власт и без право на решение, тоест на практика се предлага управление на обществото чрез двувластие – нещо невъзможно. Второто: управляващите елити трябва да отстъпят доброволно или да бъдат принудени по мирен път да отстъпят част и то съществена част от управлението на обществото – нещо също невъзможно.

Цялата тази история с предлаганото ни изграждане на гражданско общество е своего рода зомбиране на управляваните от управляващите елити. Има различни начини за зомбиране. Ето един. Измисляш си понятие – неразбираемо и неосъществимо и когато те притиснат в ъгъла с искания за промени, ти го хвърляш в лицето на искащите като изход, който, когато и т.н.

За по-добра илюстрация ето една аналогична история, която прочетох в една книжка  и я преразказвам по памет. Това е почти една малка пиеска. Малкият Петко на всички в къщи е дотегнал с въпросите си и особено с неговото „Защо?” Питат един познат учен мъж, педагог – приятел на семейството какво да правят. Той им казва: когато ви омръзне с въпросите си, отговорете му: „Защото перпендикуляр”. И той ще млъкне. Така и станало. Бащата: Петко, не се качвай на масата. Петко: Защо? Бащата: Защото децата и хората не бива да се катерят по масата. Петко: Защо децата и хората не бива да се катерят по масата? Бащата: Защото я цапат с краката си. Петко: Защо я цапат с краката си? Бащата (със строг и твърд глас): Защото перпендикуляр! Петко се опулва, опитва се да повтори напълно непознатата му дума и млъква почтително. След два дни Петко влиза сутринта в хола, всички са там. Той сяда на масата, без да каже „Добро утро!”. Майка му: Петко, защо не поздравяваш? Петко: Не искам. Майка му: Защо не искаш? Петко: Защото съм сърдит. Майка му: Защо си сърдит? Петко: Защото перпендикуляр. Всички ахват и остават с отворена уста от учудване.

Хайде да кажем всички: защото „гражданско общество”!

ОТНОВО И ОТНОВО ЗА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО

ОТНОВО И ОТНОВО ЗА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО

доц. д-р Пенко Гюров

Днес всяка политическа дискусия или просто разговор за дните, които преживяхме или преживяваме, започва или завършва с жалбата или упрека, че у нас няма гражданско общество. Чест гост е и констатацията, че другите си имат, а ние нямаме. Какъв е изводът? Че това е нещо важно, нещо, което много ни е нужно и трябва да положим всички възможни усилия да го направим или имаме.

Тая, бих казал „тиха параноя” до такава степен е обхванала всички нашенци, че на нея се подчиняват както обикновеният недотам образован човечец, така и по-голямата част от нашите известни творци и интелектуалци. Нещо повече, всеки се чувства длъжен да твърди и убеждава себе си и другите, че без гражданско общество сме за никъде и трябва да направим всичко необходимо да го създадем. За съжаление всичко това е малко смешно, ако не и тъжно. Гражданското общество (ако има изобщо такова) не се изгражда или насажда по план, по научен начин, както правехме социализъм. То е нещо спонтанно, нещо, което се самоорганизира тогава, когато от него има въпиюща нужда, когато условията, събитията, политическият живот или театър го потърсят истински и поставят на преден план.

Тази мантра за още неродения Петко - гражданското общество, много напомня следната махленска случка. Баба вика внучето от балкона: „Пешко-о-о-о, прибирай се!”  Внучето: „Що бе бабо, гладен ли съм?” Бабата: „Не, бе баби, студено ти е!” Сега е съвсем ясно – на народа му трябва гражданско общество и всички ние трябва да му го дадем.

За още по-ясна илюстрация на ситуацията може да бъде посочен кратък откъс от вестникарско интервю от последните дни на виден наш интелектуалец – режисьор. Ето: „Ситуацията в България влияе ли ви?” „Влияе ми липсата на (гражданско) общество. Това на прост език означава, че никой не пуска водата в кенефа.” Сравнението, да си призная, малко ме стряска. Но какво да се прави – когато обществото няма отговори на важни и сложни въпроси, то си ги измисля по възможност по-прости и ясни и си ги повтаря до затъпяване. Впрочем едва ли е случайна фразата, че гражданското общество е новата дъвка на политиците. Колкото и странно да е това, но опитът на нашето поколение, което „строеше” социализма по научен път, на нищо съществено в областта на обществения живот не го е научил. Ние продължаваме да сме в плен на т.нар. когнитивизъм, тоест нашето обществено поведение се определя от нашите знания, мисли и планове, тоест продължаваме да считаме, че в обществото нещата зависят само от нас самите, от нашата целенасоченост и правилно целеполагане. Ние вярваме в силата на плана и прогнозата, на знанието и пресмятането. Ние така и не разбрахме, че животът, развитието на обществото може да се осъществява само за себе си, по неизвестни на нас закони и правила, тоест да бъде в значителна степен стихиен и неуправляем процес. Нашият житейски опит трябваше досега да ни подскаже, че в реалното социално поведение, в реалния обществен живот предварителните планове и прогнози могат да не бъдат решаващи и определящи. Полученият резултат често бива точно обратният.

Накратко казано, ние трябваше да сме установили вече, че това, което реално „изграждахме” в близкото минало, може би никак не е свързано с това, което планирахме да изградим. Нас ни учеха: щом имаме правилен, научнообоснован план и го спазваме, непременно ще изградим новото и справедливо общество. Сега що се отнася до гражданското общество, се опитват да ни убедят в почти същото и ние продължаваме да вярваме.

тСлед края на студената война или по-точно след „нежните революции” в нашите страни хората забравиха за мераците си по т.нар. отворено общество на Попър и Сорос и включиха в обществен оборот т.нар. „гражданско общество”. Какво е това? Понякога достатъчно неясно и неопределено и може би точно заради това толкова привлекателно. Нали с него сега политици, наблюдатели, интелектуалци и дори обикновени хорица обясняват всичко, което се случва и не се случва у нас. Нещо по-лошо, появи се наивната увереност, че необходимото гражданско общество може да се изгради по метода „отгоре-надолу”,  чрез вертикалната помощ и внушение, тоест чрез масово и непрекъснато просвещение на народа. И никой в този момент не възкликва, че нещо подобно вече е правено, че това е чисто утопичен проект и че с проповеди нищо не се постига, защото „лозето не ще молитва”.

 Жертва на това ново Просвещение стават милиони хора. И ще стават. Липсва само просветен монах. Впрочем в някои страни са го намерили – Путин, Чавес, Бойко и т.н. Изобщо добронамерените „просветени” образоват, превъзпитават непросветените маси, като им предават необходимите граждански добродетели. В тези случаи очевидно не се разбира, че гражданското общество е спонтанно. То трудно се самоорганизира и в никакъв случай не се организира. В някаква степен може да се предположи, че гражданското общество при определени обстоятелства се самозаражда и самоорганизира като своеобразна мрежова структура на спонтанните граждански инициативи. Защо в този процес трябва да отхвърлим вертикалния строеж? Защото при него не може да се избегне пряката зависимост от бизнеса и властта и евентуалната подкупност на новите структури и хората, които стоят начело в тях. Досегашната практика доказа по безспорен начин тази оценка в повечето случаи.

Трябва да сме по-внимателни със самозараждането на евентуалните мрежови структури на гражданското общество. Самата им форма и близост до същността на интернет трябва да ги предпазва от пряка зависимост от бизнеса и властта, но тяхната слабост ще бъде в локалните цели, които си поставят, и в невъзможността да бъдат потенциал или власт, с която другите две власти – бизнес и държава – ще се съобразяват, тоест при всички свои действия ще ги имат „едно наум”. За съжаление трябва да бъде направен към сегашния момент неприятният извод, че в централизиран и локален контекст понятието гражданско общество е все още неясно и тепърва трябва да се уточнява.

Конкретният подход предлага да приемем, че гражданското общество възниква в контактната точка на сблъсъка на двете алтернативи на обществото – власт и бизнес. Важното тук е третичният характер на гражданското общество, тоест неговата възможност да произтича, да е яко свързано едновременно с бизнеса и властта, но заедно с това да е функционално независимо от тях. Неговата третичност му дава правото и възможността да ги контролира, да бъде необходимият на обществото „третейски съдия”.

Тук е необходим своеобразен дълбочинен анализ на понятието гражданско общество в контекста на двете му алтернативи – власт и бизнес. Човешката природа е дала своето отражение върху властта и бизнеса. Те не са и не могат да бъдат етични или справедливи. Най-кратко за тях може да се каже следното: те са взаимосвързани – няма власт без бизнес и бизнес без власт. Властта се стреми и прави всичко възможно да бъде пълна (абсолютна) и вечна. Бизнесът няма граници в своето нарастване и стремеж към максимална печалба. Ако вярваме на идеята на Монтен, че „само власт възпира властта”, трябва да се отнесем достатъчно критично към идеята на гражданското общество, че то има правото, че то е родено да упражнява функцията на граждански контрол върху двете алтернативи на обществото – бизнес и власт. Същността на бизнеса и държавата, разглеждани обобщено като власт, по своята същност не могат да допуснат контрол или оценка за справедливост на своята дейност. Законния въпрос тук е: „Може ли лисицата да е вегетарианец, особено ако са две?” Очевидно – не! Можем да считаме, че в нормални условия на развитие на обществото, при висока стабилност на бизнеса и властта гражданският контрол върху тях е практически трудно допустим, ако не и невъзможен. Изводът е прост и ясен - гражданското общество трябва да създаде и поддържа непрекъснато необходимата нестабилност в състоянието на бизнеса и властта, за да са съгласни те на гражданския контрол и на непрекъснато увеличаване на елементите на социална справедливост в обществото.

Би могло да се направи и обобщеният извод от контактния анализ на обществото, че най-добрият модел на функциониране на съвременното общество е режимът на „функционираща анархия”, тоест внасяне на малко хаос в линейния характер на развитие на обществото.

Необходимо е на всяка стабилизация на бизнеса и властта обществото да отговори с необходимата степен дестабилизация, която да бъде така дозирана, че да ги принуждава към отстъпки в гражданския контрол и социалната справедливост. В същия този момент гражданското общество трябва да има такава нагласа, че дестабилизацията е необходимо да се прави стъпка по стъпка и като цяло за всеки един период не трябва да разрушава основите на бизнеса и властта, защото те ще станат неефективни и ще се опитат да наложат в модела на функциониране на обществото антидемократични средства и тогава сблъсъкът между управляващия чрез бизнеса и властта елит и малките хора ще стане неизбежен.

Едно от най-разпространените заблуждения е това, че гражданското общество е необходимата гражданска общност, насочена против държавата и бизнеса. И още, че то е необходимо, за да оправи всички грешки и всяка несправедливост в управлението на държавата и обществото, тоест че то е нещо различно и нещо по-добро от демокрацията. Демокрацията и гражданското общество са неразделни и не бива да се противопоставят. Демокрацията управлява обществото по метода на пробите и грешките. Тя не може да бъде по-добра или по-съвършена от своите граждани. Това се отнася и за гражданското общество.

Основната схема за генезиса на гражданското общество включва алтернативите власт и бизнес, балансирани от т.нар. третия, неправителствения сектор - гражданското общество. В политически план това са алтернативите в крайното си издание – държавен тоталитаризъм, тоест мощна, определяща всичко държава, и икономически либерализъм, тоест икономика, чието нарастване и всеобхватност нямат граници. Всъщност гражданското общество е такова моментно състояние на обществото, на неговите структури и институции, когато те се оказват самодостатъчни да го опазят от свойственото на властта и бизнеса насилие.

Този генезис води до извода, че в такива екстремни моменти главната характеристика на гражданското общество е неговата склонност към анархия, към гражданско неподчинение. В получаващата се контактна точка, събираща в едно рационалното и ирационалното поведение на трите основни участници в обществения живот, възниква своеобразен баланс между властта на държавата, икономическия либерализъм на бизнеса и склонността към непрекъсната анархия и гражданско неподчинение на представителите на гражданското общество. Този баланс в контактната точка между алтернативите се осигурява от наличието на една известна, необходима или възможна доза анархизъм, гарантиращ непосредственото участие на всички граждани в управлението на обществения живот, социаллиберално поведение на държавната власт и достатъчно определена „питомност” на бизнеса. Така гражданското общество става гарант, че свободата в обществото няма да бъде жертва на икономиката, нито пък икономическото развитие ще бъде спъвано от свободата в обществото.

В значителна, даже в решаваща степен гражданското общество е основен вид култура на гражданите – гражданска култура, която стои там някъде дълбоко в съзнанието и подсъзнанието на гражданите и само появата на дълбоки основания и сериозни събития в обществото предизвикват нейната публична поява, тоест разбунтуването на гражданите.

Какво трябва да се прави? Трябва винаги да сме на страната на разбунтуваните – и когато са икономически рационални в своето поведение, и когато са властово ирационални в него. Бунтът и анархията по същество са възстановяване на справедливостта, тоест на порядъка в обществото. Това последното като че ли бяха възгледите на Албер Камю, изложени в книгата му „Разбунтувания човек”.

Какво не трябва да се прави? Да се заменят бунтът, когато той е необходим, с просвещение и обучение на зависимите и ощетените, тоест на основните представители на гражданското общество, на т.нар. „неелит” в обществото. И още трябва да се предпазваме от поведение, близко или аналогично на това на свещеника в следния анекдот:

 По улицата върви някакъв човек и изведнъж се хваща за сърцето и пада на земята. На него се надвесва минаващият по улицата в този момент свещеник и го пита: „Синко, вярваш ли в Триединния бог – Отец, Син и Светия дух?” Човекът в отговор едва прошепва: „Отче, аз умирам, а ти ми задаваш гатанки, вместо да ми помогнеш!”

ТАЗИ МАНТРА „ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО”

ТАЗИ МАНТРА „ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО”

доц. д-р Пенко Гюров

Вероятно най-добре би било да започна изложението на моите мисли „за” и „около” гражданското общество с една метафора, която гарантира достатъчно яснота и лекота на това изложение. Тя е извлечение от „Малкия принц” – книга, която Антоан дьо Сент-Екзюпери написва две години преди да загине и която възхищава всички деца и възрастни по света вече почти 70 години. Ето:

„…Тъкмо тогава се яви лисицата.

- Добър ден – каза лисицата…

…Коя си ти? – каза Малкият принц. Ти си много хубава…

-         Аз съм лисица – рече лисицата.

- Ела да играеш с мен – предложи й Малкият принц.Толкова ми е тъжно…

- Не мога да играя с теб – каза лисицата. Аз не съм опитомена.

- Ах, извинявай – рече Малкият принц. Но след като помисли, добави:

- Какво значи да „опитомяваш”?

- То е нещо отдавна забравено. То значи „да се свържеш с другите”.

- Да се свържеш с другите ли?

- Разбира се – каза лисицата. За мен сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребна. За теб аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мен ти ще бъдеш единствен в света. За теб аз ще бъда единствена в света…

- Започвам да разбирам – каза Малкият принц.”

Какво ли значи още „да се свържеш”? Да се свържеш  с нещо означава да признаеш неговото съществуване, неговата равноправност с теб, да му дадеш правото да участва заедно с теб в общи дела и борби.

Вече почти 250 години (вероятно оттогава съществува понятието) гражданското общество се опитва (къде и кога успешно или неуспешно) да „опитоми”, да се свърже с държавата. Да „опитоми” сигурно е правилната дума. Това означава тя да допусне неговото съществуване, неговата намеса и контрол в нейните дела, целящи държавата, тоест властта да стане по-добра и по-справедлива за своите граждани. Това е регистрирано в досегашната обща история на гражданските движения по света и в завоюваното вече почти повсеместно признание на властта, че упражняването на власт без съпътстващо я действено гражданско общество е равностойно на липса на демокрация.

Съгласно философията на триализма гражданското общество е контактно образование между двете алтернативи на съвременното общество – власт и бизнес. Дълго време докато бизнесът не прие глобални характеристики и размери, практически се приемаше, че той е елемент на гражданското общество и негов помощник в отношенията с държавата и властта. Индустриалното развитие през последните петдесет години показа, че тази мимикрия е ненужна и пречи на самия бизнес.

Настъпило е според нас времето, когато трябва да се „опитомява” и самият бизнес, защото в неговите ръце има достатъчно много друг тип власт и възможности, които също трябва да бъдат контролирани и прозрачни. Впрочем от бизнеса днес силно зависят социалната политика на държавата и устойчивото развитие на обществото. Всъщност гражданското общество днес вече би трябвало да е достатъчно гъвкаво и разумно, за да насочва действията и развитието както на бизнеса, така и на властта в посока, полезна за неговите членове сега и в бъдеще. Това гражданско общество може да изпълнява като своя принципна стратегия и като временни тактически съюзи с бизнеса срещу властта и с властта срещу бизнеса. В тази връзка могат като примери да се посочат успешните и неуспешни действия на синдикатите, работодателските съюзи, съсловните организации в различните страни и у нас, които безспорно са елементи на гражданското общество.

В началото на м. май миналата година генералният секретар на ООН Бан Ки Мун посети България – посещение, неосветено във всичките му аспекти от българските медии. Най-вече неосветена остана така наречената бизнес-закуска, на която той подписа меморандум за учредяването на Българската мрежа на Глобалния договор като самостоятелна правна организация. Според пресата зад тези достатъчно абстрактни понятия се крие ангажирането на малко на брой – около 20 български фирми и сдружения „да се държат цивилизовано”, като спазват десетте принципа на така наречения Глобален договор на ООН за Корпоративна социална отговорност. Какво се крие зад всичко това? И защо е толкова важно? (Впрочем визитата на Бан Ки Мун беше свързана само с това.) Тези принципи, събрани в четири групи, означават или по-точно целят „бизнесът да се хуманизира”. Тази хуманизация включва: спазване правата на човека; признание, че трудът не стои по-долу от капитала в йерархията на човешките ценности; отказване от варварската експлоатация на работещите; ангажиране в опазването на околната среда, като не я прави жертва на печалбата; отричане от корупцията; провеждане на политика на прозрачност на бизнеса към обществото. Глобалният договор на ООН не е етичен кодекс на бизнеса. Това не са нови десет божи заповеди но към бизнеса, това е своеобразна публична платформа на тези компании и бизнес среди, която под шапката на ООН показва и гарантира доброто им име пред света.

Съществува анекдот: двама разговарят, единият казва: „Всъщност аз живея само за едното честно име”. Другият невинно пита: „И добре ли ти плащат?” Очевидно извън шегата тези компании смятат, че могат да печелят от доброто си име, подкрепено от запазената марка на ООН. Всички тези компании трябва да се отчитат всяка година не само пред своите акционери, но и пред целия свят. Възможно е всичко това да звучи наивно, но е по-добре да имаш нещо, отколкото нищо. Или както казва руската пословица „Лучьше синица в руках, чем журавль в небо”. И още, както твърдят инициаторите на Глобалния договор, той не е куче-пазач, а по-скоро куче-водач на бизнеса, защото приели вече веднъж да бъдат прозрачни към спазването на десетте му принципа, тези компании щат – не щат, трябва да бдят за доброто си име.

Глобалният договор и десетте принципа на ООН съществуват вече почти десет години.  Той постепенно набира сила и участници. Всичко това можем да наречем или уподобим като начало на „опитомяване” на бизнеса. Съществуването на Глобалния договор е възможният отговор на засилващата се все повече и повече глобализация на бизнеса. Бизнесът не трябва да бяга от своята отговорност за съдбата на света, като счита, че е достатъчно добросъвестно да плаща своите данъци към държавата, която да решава и от негово име обществените проблеми. Това впрочем трябва да бъде едно от най-главните изисквания на гражданското общество към бизнеса. И в никакъв случай то не трябва да отстъпва от това изискване. Който смята, че основната задача на гражданското общество е да воюва с държавата за да осигурява правата на гражданите и техния по-добър живот, очевидно се заблуждава. Не бива да се разчита за всичко на властта, най-малкото заради това, че нейният хоризонт за действие е краткосрочен съгласно мандатността, изисквана от правилата на демокрацията, а хоризонтът на действие на бизнеса е по принцип неограничен, особено в ерата на всеобща глобализация.

Тук е мястото да се анализира и още една глобална инициатива, родила се през м. юли миналата година по идея на президентите на САЩ и Бразилия – Барак Обама и Дилма Русеф. Инициативата „Партньорство за открито управление” направи още през м. септември в Ню Йорк първата среща на 46 държави, участнички в инициативата, включително България. На срещата всяка страна, която желае да участва в начинанието, подписа декларация, че ще спазва принципите му и се задължава да представи национален план за действие, чието изпълнение тя ще докладва пред останалите страни. Голямата цел на партньорската програма е това, че тя е „опит да се направят правителствата по света по-добри”, с по-голяма прозрачност и борбеност с корупцията, като те трябва да осигурят и по-голямо участие на гражданското общество в управлението. Предлага се за целта да бъдат използвани и съвременните постижения на компютърните технологии. Правителствата на срещата в Ню Йорк заявиха, че казват своето „да” на идеята за изцяло нов тип управление на правителствата в целия свят – управление, което трябва да наречем „открито”.

Очевидно инициативата е в своето начало. Какво тя ще постигне и как ще се развие, ще стане ясно по-късно. Важно е обаче да се отбележи, че това е една по-висока степен на „опитомяване” на държавата, тоест на властта, извършено под натиска на гражданското общество.

…

Както се казва – дотук с добрите новини. Днес всички (поне в нашата страна) изповядват идеята, че ни е необходимо гражданско общество. Тук и сега! И няма за кога да чакаме! Практически никой не си задава някои законни въпроси, като следните: А защо ни е? Не може ли без него? Какво е то? И тъй като то поне засега няма единствена, ясна и еднозначна дефиниция, се налага да бъде анализирано като не съвсем ясно и нееднозначно понятие. Въпреки посочената нееднозначност, понятието гражданско общество е в непрекъсната употреба и то не само у нас – най-вече от политиците, властта и, което е най-тъжно, от обикновените хора. Вероятно не са необходими доказателства. Само през последните месеци на изминалата година то беше активно използвано от политици и държавници от ранга на Обама, Саркози, Меркел, та дори от нашите „бате Бойко” и Станишев. За едни то е като панацея от всички беди, за други – способ за препращане решението им в бъдещето. Има и такива, за които то е справедлива цел и очаквана промяна, която си заслужава борбата. За съжаление най-много са хората – от политици до обикновени граждани, за които използването на понятието гражданско общество служи като политическо приспивателно за стремежа към промяна и разрушаване на политическото и социално статукво. Помните онзи анекдотичен пример със самодоволния селски кмет, който на упрека на журналистката, че нещо там е сгафил в работата си, достойно отговорил: „Кво да праиш, госпожа – секи човек си има слабини!” Не се съмнявам, че ги има и гражданското общество или поне битуващото нееднозначно понятие за гражданско общество. Всъщност има и друга причина за подобен анализ – освен необходимостта да се посочат неговите „слабини”, а именно да се посеят семената на съмнението в политици и обикновени хора, че правилната посока и инструмент за постигане на по-добрия и по-справедлив живот е намерена.

Безспорно е, че идеята за гражданско общество вече почти 250 години за всички негови радетели е конкретен израз на „един етически идеал за социален ред, който и да не преодолява, поне хармонизира сблъсъка между индивидуалните интереси и общественото благо”. И по-точно може би това е отговорът на вечния въпрос: „как да се следват индивидуалните интереси в обществения живот и как общественото благо да се съчетае с личния живот?” Всеки етически модел (такива например са християнството, комунизмът и много други), ако трябва да стои в основата на обществото, да го съгражда, изисква неговите ценности да се споделят от болшинството от членовете на обществото и то да разполага със съответен институционален механизъм за конкретна реализация на тези ценностни правила. Казано по-просто, болшинството от членовете на обществото трябва да са добри и алтруистично настроени, а държавният ред, който те са възприели, да осигурява спазването на общите ценности. Тези изисквания са много сериозни и едва ли възможно да се сформира общество, което да ги осигурява без разрушителни компромиси в едната или в другата посока. Ако анализираме досегашния опит в това отношение, ще се убедим, че реално възниква винаги дихотомията: „държава - гражданско общество” като платформа за вечно съперничество между елементите на гражданското общество и институциите на държавата. Въз основа на всичко това може да се направи изводът, че създаването на гражданско общество, тоест на колективна цялост, съществуваща независимо от държавата, в която основните обществени решения се вземат на местно равнище и не се контролират и предопределят от държавата, практически е невъзможно.

На пръв поглед за всичко тук в посочената дихотомия е виновна държавата, защото налага своите изисквания върху едно независимо самоорганизиращо се гражданско общество. Всъщност не трябва да се забравя, че присъщите и основни за гражданското общество вътрешни противоречия се разрешават в политическото пространство на държавата и никъде другаде.

И по-нататък. Има ли разлика в понятията „гражданско общество” и „демокрация”? Твърде трудно може да бъде намерена. Редица изследователи и дори радетели на гражданското общество не отговарят или заобикалят въпроса – какво прибавя понятието гражданско общество към понятието демокрация в политическо, социално или нормативно отношение? Тази разлика например съвсем изчезва, когато искаме да решим тези въпроси в институционален план. За повече убедителност по-долу се посочват основните черти или елементи на демокрацията според голяма част от по-известните нейни изследователи. Ето: „(1) свобода да се създават организации и да се членува в тях; (2) свобода на словото; (3) право на глас; (4) избираемост за обществените служби; (5) право на политическите лидери да се състезават за последователи и за гласове на изборите; (6) алтернативни източници на информация – свободна преса; (7) свободни и честни избори; (8) институции, които правят правителствената политика зависима от гласовете на избирателите и от други прояви на предпочитания.” Какво тук може да добави гражданското общество? Между другото – може би проблемът се свежда до това, че голяма част от страните, където днес е на мода повикът: „Искаме гражданско общество тук и сега!”, понятието демокрация като практика и дори като теория е доста компрометирано сред обикновените хора. Това понятие дори често се превръща в отрицание на политическото и политиците като цяло. В този и вероятно само в този смисъл политическата класа издига или по-точно непрекъснато издига като политически лозунг гражданското общество.

Ако приемем много, много генерализиращата прогноза или хипотеза, че в близките 30-50 години това, което наричаме най-общо капитализъм, няма алтернатива, трябва да се обърнем към гражданското общество не като панацея от бедите на капитализма, а като към нещо, което намалява или ограничава тези беди. Това просто означава да приемем, че гражданското общество е нормативно понятие, етически идеал, който предлага един възможен синтез между личните и обществените интереси, макар и достатъчно неясен и изменящ се във времето. Ще трябва да приемем още, че гражданското общество няма да отстрани противоречията или по-точно безизходицата, която капитализмът внася в използването на основните демократични принципи – свобода, равенство и справедливост. Неговото развитие през последните 50 години и неговата глобализация правят все по-трудни, ако не и невъзможни естественото, непринудителното съчетание и компромис между личните интереси и общественото благо, тоест осигуряването на свободата, равенството и справедливостта между хората. Правилно се предлага да се отстраним от господстващата през миналия век идея, че основното съдържание на понятието гражданско общество е дихотомията „държава - общество”. Тази философия определя, че дефинирането и използването на гражданското общество днес е неразривно свързано с двете му алтернативи – власт и общество. С други думи, по-ясно казано - гражданското общество, ако иска да съществува, трябва „да опитомява” едновременно и бизнеса, и властта.

В този анализ трябва да имаме предвид и блестящата фраза на словенския философ Славой Жижек, казана в края на миналата година на митинг в Ню Йорк на новоизлюпеното протестно движение „Окупирай Уолстрийт!”: „Бракът на капитализма с демокрацията завърши!”

Що се отнася до политиците, те просто трябва да внимават с политическата злоупотреба на понятието гражданско общество. Ако го компрометират, не, омаскарят като понятието демокрация, не трябва да се учудват, че стават герои сред народа на анекдоти, някои от които не съвсем безопасни, а по-скоро кръвожадни, какъвто е например следният.

Някакъв човечец, ловейки риба край реката, намерил в пясъка запечатана бутилка. Отворил я и отвътре естествено изскача джин-вълшебник. За благодарност, че ме освободи, казал той, ще ти изпълня едно желание. Казвай какво искаш?

- Искам всички политици в тази страна да умрат и да ги видя как плават в ковчези по реката.

- Ами защо така, бе, някои от тях може и да са добри, хубави хора?

- Добре, тогава нека добрите да плават в хубави ковчези.

По повод мантрата в заглавието. В една стара енциклопедия е написано: мантра (санскритски) – стих с такова разположение на ритъм и смисъл, че при декламиране да произвежда магическо въздействие.

Изводът: Политици, по-внимателно с мантрите!

РАЗМИСЛИ ЗА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО

РАЗМИСЛИ ЗА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО

доц. д-р П. Гюров

Съществува стар педагогически анекдот. „Майката към по-голямата сестричка (те са примерно в хола): Иди в кухнята, виж какво прави брат ти и му кажи да престане.”

Точно в тази ситуация според мен се намират многобройните жалващи се, че у нас няма гражданско общество. Обикновено те на резонния въпрос – защо ви е то и с какво ще се занимава – отговарят: ще извършва контрол на дейността на властта и бизнеса. Той много е необходим. Без него демокрацията нищо не струва.

Какъв контрол, кога и кой точно ще го прави, по какъв начин? И после, след контрола, какво? Кой ще разрешава този контрол? Всъщност получава се нещо като следната картинка. Народът, чийто представител или еманация е гражданското общество, му казва: „Хей, вие там от гражданското общество, вижте какви ги вършат властта и бизнесът и им кажете да престанат!”

Ако се обърнем към някои от по-старите речници за чуждите думи, ще установим, че „контрол е проверка, надзор, власт”. В нови, тоест сегашни времена, той, контролът, дошъл от френски език, се припокрива като употреба най-често с английските думи „контролинг” и „мониторинг”. Това означава една от най-важните функции на управлението, заключаваща се в осъществяването на систематична проверка на изпълнението на поставените цели и задачи и вземане на мерки за предотвратяване отклоненията от тях. Що се отнася до значението на „мониторинг”, там нещата стават още по-конкретни и сериозни: „систематично съпоставяне на действителното състояние на фирмата, организацията, институцията или системата, с желаното”.

Съвременното капиталистическо общество, съвременната държава, изповядваща и управлявана чрез средствата на либералната и неолиберална демокрация, може да бъде оприличена, дори моделирана като една голяма сложна система от кибернетичен тип. Естествено една такава аналогия има своите предимства и още повече своите недостатъци, но във всички случаи и тук ще важи известната мисъл, че всяка аналогия, ако се използва твърде дълго, губи своята прелест и доказателственост.

Първото, което трябва да се отбележи, е, че една такава система е голяма и сложна от гледна точка на нейния наблюдател, тоест на всички нас, чиито възможности тя превъзхожда в някои основни аспекти (характеристики), важни за постигането на неговите цели. Казано по друг начин, ти можеш да управляваш тази система и да планираш нейното развитие в посока на избраните от теб цели, но резултатът да бъде много, много различен от тях.

Второто, което трябва да се отбележи, са така наречените емерджентни интереси в такива системи, тоест наличието на важни свойства и поведение на системата, които нейните съставни части, подсистеми от всякакъв характер, не притежават. Емерджентността освен че налага цялостен едновременен анализ на цялостната голяма система, но и което е по-важно, налага и изисква едновременно цялостно управление и регулиране на цялостната система. Това естествено изисква друг по-общ, цялостен подход в йерархията на ценностите, структурите и управлението на цялостната система.

Третото, което трябва да се каже, когато става дума за големи сложни системи от кибернетичен тип, е така нареченият хомеостазис – понятие, което при тези системи е неразривно свързано с тяхното съществуване, управление и анализ. Областта на хомеостазиса на дадена сложна и голяма система, тоест областта на стабилност, е тази област на възможните параметри на средата, вътре в която е възможно съществуването на системата.

Очевидно е, че системата притежава: а) подходящи рецептори, с които оценява непрекъснато своя хомеостазис, и б) способност към изпълнение на поредица от действия по подобрение или осигуряване на този хомеостазис. Всичко това в кибернетиката и автоматичното регулиране се нарича обратна връзка. Казано по-пряко, големите сложни системи не съществуват, не функционират без наличието на обратна връзка.

Изобщо управлението на обществените системи, на обществото като цяло не съществува също без наличието на обратна връзка. В най-общ аспект така наречените системи на управление на обществото, на държавата като цяло – демокрация, монархия, диктатура и т.н., са специфични в своята същност органи или средства, осигуряващи обратната връзка на управлението и с това – съществуването и стабилността на обществото. Друг е въпросът доколко всички тези органи или средства за управление на обществото са съвършени, социално справедливи, способни към развитие и дали не обслужват преди всичко класови, олигархични и други интереси.

Съществуващата сега ситуация в голяма част на света – капитализъм и глобализация в съчетание с така наречената либерална демокрация поради своята очевидна социална несправедливост се счита от голяма част от хората като система и органи на управление, които добре работят и осигуряват стабилност на обществото и разпределение на неговите богатства в полза на малка част от него и във вреда на болшинството от това общество.

Във връзка с току-що изложеното възниква хипотезата, че цялата тази обществена система и нейното управление може да бъде усъвършенствана и направена по-справедлива, ако към нея се приложи или наложи една своеобразна „черна кутия”, тоест гражданското общество и неговите евентуални институции.

В кибернетиката съществува така нареченият принцип на външното допълнение. При голяма сложност на управляемия обект прогнозирането на неговото поведение и нормативното определение на управляващите въздействия не винаги са достатъчно точни, най-малкото защото се изпълняват от съществуващите постоянни йерархични и формални управляващи структури на системата. Принципът на външното допълнение предполага въвеждането на съдържателен контрол в посочените по-горе формализирани структури за управление на системата. Основният способ за осъществяване на подобно неформално и коригиращо управление на системата е двойката  „черна кутия – наблюдател”. Всъщност тези коригиращи въздействия трябва да се разглеждат като изходи от една черна кутия, някак си изградена и встроена между съществуващата формална подсистема за управление и управляемата голяма система.

Може да се уточни още, че в най-общ план като принцип на външно допълнение се разбира необходимостта при управлението на големите сложни системи от въвеждане на подходящи неформални коригиращи процедури.

Какво друго, освен ролята на външно допълнение към управлението на обществото или на специфична „черна кутия” трябва да играе така нареченото гражданско общество?

В заключение, подходящ за край ми се струва следният анекдот. „Приказват си двама шопи. Единият: Чу ли, намерили черната кутия на самолета, дето падна оня ден. Тя била напълно здрава, ама хората – не. Другият: Не ми е работа, ама не мога да разбера защо не правят и  самолетите от същото желязо, от което правят черните кутии?”

За гражданското общество

доц.д-р инж. Пенко Гюров

Съществува разпространен възглед, който не е за пренебрегване, че контактът е всичко, а алтернативите – нищо. При анализа на гражданското общество, което практически е изцяло в контактната зона между бизнеса и властта, контактният подход е полезен и необходим. Макар че всичко, което е прекалено, не е нито полезно, нито необходимо.
Да започнем със следната анекдотична история. С нея ще платим необходимия шеговит данък към контактния подход и интердисциплинната парадигма.
„Македонска чета води люта битка с турска потеря. Вижда се, че пристигат още вражески подкрепления. Един от четниците (който очевидно не е и чувал за контактния подход) пита войводата: „Войводо, много станаха душманите – ке се биеме или ке се предаеме?” Войводата (печен в подхода) му отговаря: „Македонски четник не се предае. Спираме контакта – ке бегаме!”
Предлагам едно кратко есе за гражданското общество. Защо есе? Така е по-безотговорно.  Есето не е и не може да бъде научно изследване или научен анализ. В най-добрия случай то ги предхожда. Впрочем какво е есето? Другото му название (сега вече забравено) беше „опити”. В научната литература, доколкото някой дръзва да го използва, това е „изложение на даден въпрос в по-свободна форма, което не се придържа строго към системен научен метод”. В моето разбиране есето е рояк от не винаги свързани и добре вчесани мисли, своеобразен „поток” на съзнанието, битуващ около някакви проблеми или ситуация или дори „мозъчна атака” върху тях. Според мен това е първа стъпка към един възможен или необходим научен анализ. Освен това не трябва да се забравя, че неподредени мисли по даден въпрос се създават значително по-лесно от подредените и систематизирани. А кой бяга от лесното?
…
Време е например да изоставим, да се разделим с някои илюзии, свързани неразривно с понятието „гражданско общество”. Колкото и да не сме съгласни с това, вероятно трябва да го направим. Ето някои от най-разпространените:
- трябва само да извършим необходимия добър подбор, избор на възможните институции – публично-държавни, НПО, граждански и .н., които ще бъдат основа на гражданското общество и всичко ще бъде наред. Впрочем, ако изборът на наличните институции не ни осигурява най-доброто – трябва да се измислят други, нови институции и форми;
- трябва да подготвим, да създадем чрез съответен консенсус необходимите граждански правила или още по-добре свод от правила, които трябва да спазват гражданите, държавата, властта, бизнесът и всичко, което включва според нас желаното от всички гражданско общество. Ех, едва ли е лесно създаването на такива правила за гражданско поведение, но целта си заслужава усилията, дори когато е недостижима;
- трябва да изберем (това вероятно е най-важното!) най-добрите от нас – тези  „по-по-най-граждани” за представители, участници и т.н. на гражданското общество. Без това не може – все пак икономиката, централната и местна власт, културата и всичко друго, без което животът не върви, трябва да се управляват или поне контролират.
Тези три илюзии, свързани с необходимия, но верен избор на институции, правила на действие и представителни личности са своеобразна еманация в нашето съзнание или по-точно представа за лелеяното от всички нас гражданско общество. Възниква законният въпрос: „Защо това са илюзии?” Мисля, че няма по-добро доказателство за това от практиката на демокрацията у нас и в други страни. Всяка една от тези три илюзии е задължителен елемент на демократичните общества, тоест ние няма да можем да използваме възможностите на демокрацията да създадем гражданско общество. А може би обратното – ние се заблуждаваме, че тя предлага такива възможности. Верен на принципа на Паскал, че който много обяснява – обижда, ще прикача към всяка от трите илюзии по една остроумна реплика, която показва до голяма степен практическата несъстоятелност на всяка от илюзиите. Ето:
- за свободния избор на необходимите институции на гражданското общество. Някой някъде (по друг повод) казва, че ти, обикновеният гражданин, непрофесионалист в политиката, не си по-лош от политиците. Не се страхувай да правиш нещо, което не можеш. Всъщност „Титаник” е направен от корабни специалисти, а Ноевият ковчег – от любител;
- за създаването чрез консенсус на необходимите правила за гражданско поведение и действия вътре в гражданското общество. Очевидно лесна работа, ако не разбираме как се постига консенсус и имаме усещането, че Конституцията, законите, обществените правила са нещо като готварска книга, в която всяко гражданско мнозинство намира необходимите му рецепти на манджите, които сготвя;
- за демократичния избор на необходимия брой най-изтъкнати граждански личности, които на основата на представителната демокрация ще бъдат мандатни управляващи на основните структури на обществото и дори на гражданското общество. Чудесна идея за избор на „по-по-най-представители” на гражданското общество, които ще го управляват от наше име. Бих искал да напомня, че по аналогичен повод един френски революционер преди повече от два века казва, че според него избраният за представител на народа якобинец не е вече якобинец.
…
Предлагам един (подслушан) обичаен според мен разговор на улицата между двама граждани, очевидно не съвсем доволни от обществото, в което живеят, и от нещата, които ги заобикалят. Според кратка жалба за нещо си там, първият към втория: „Ей, няма управия в тая наша държава. Това не са управляващи, само за себе си мислят!” Вторият (очевидно умник): „Така ще е, докато не се направи и у нас истинско гражданско общество като при тях!”
От разговора могат да се направят няколко прости извода и едно заключение. Ето:
1. Сега всички ние си живеем в някакво общество.
2. Очевидно е, че не смятаме да го сменяме.
3. В това общество няма нещо важно или някои много важни неща.
4. Това, което липсва в него, е ясно на всички.
5. Ако това, което липсва, го добавим към това, което имаме, ще получим онова, което много ни трябва.
Заключението: Да имаш нещо без нещо важно към него е много лоша работа! Защо ли, щом знаем всичко това, не вземем да го добавим това липсващо нещо? Защо ли?
Мога да приведа и почти положителен пример в мисленето относно гражданското общество. Миналата година прочетох в един от ежедневниците разсъждения по този въпрос на един от известните наши социолози А. Райчев. Ето:
„Гражданско общество означава, че примерно капиталистите са се сдружили и оказват силно влияние върху правителството заради нещо. Или обединените работници искат нещо. Или екозащитниците са натиснали правителството за нещо и са го получили, тоест това означава недържавно обединение на хора. То не може да се вземе отнякъде. Когато някой критикува липсата на такова общество, всъщност критикува себе си – ние сме тези, които не успяват да се обединят, за да постигнат целите си. Тъй като политическото общество е това, което се бори за власт, то прокарва интересите си чрез властта. Гражданското общество трябва да е това, което ще накара наличната власт да му свири по гайдата. До голяма степен липсата на подобно общество е свързана с бившия социализъм. Но има елемент и на национален характер – всеки гледа са се спасява поединично. Истината е, че все повече хората разбират, че само заедно могат да постигнат това, което искат.”
Вероятно е или даже очевидно, че демокрацията всъщност е най-добрата възможна комбинация от човешки свободи и власт на народа. Поне на теория или като убеждение на най-светлите човешки умове през последните 200 години. Къде тук е гражданското общество? Разбира се, тук в това определение много неща трябва да се обяснят. Каква е тази смес? В какво съотношение? Големият брой човешки свободи и разнообразие водят пряко към анархия. Властта на народа по правило не може да бъде само или главно пряка. Пряката власт технологично се характеризира с постоянна липса на консенсус, което я обезсилва. Често пъти по тази причина тя е невъзможна за използване. В същото време нейната противоположност – представителната власт, освен че не е пряка, е технологично мудна, непрозрачна и всъщност склонна към корумпиране на властниците. Интересно нейната мандатност (основно средство срещу корупция) я лишава от необходимата експертност. Всичко отново е в мярката, в дозировката между пряката и представителната власт на народа.
Интересно: дозирането, мярката не е въпрос на улучване или откритие. Тя е по-скоро въпрос на политически опит. Нещо, което вероятно попада в компетенциите на онова известно у нас правило – как се прави и поддържа английска ливада. Лошото в това дозиране е необходимостта то да е:
- различно, според страната и историята й, според господстващите етностереотипи на нейното население;
- непостоянно – изменчиво и динамично според времето, в което живеем, и основните световни проблеми;
- контролируемо, тоест ясно като прогноза и факт и приемливо за всички и от всички.
Може би тук, горе в тези три аспекта на необходимата мяра между човешки свободи, пряка и представителна власт, са скрити корените на гражданското общество и неговите възможности.
…
Самата идея за създаване в недрата на съществуващото общество на гражданско общество всъщност е своеобразна реформация, тоест действия, които без да разрушават основите на обществото, го изменят  и допълват към един много по-добър и дори по-ефективен вид. Всъщност бих казал, че гражданската доктрина е целта, идеята, конкретните обществени технологии, които осигуряват постепенно чрез реформация на наличното общество появата и усилването на елементите на гражданското общество.
Може да се изкаже следната хипотеза: гражданското общество е нещо, което се проявява, непредизвестено в съществуващото общество, когато тази поява е нужна на обществото за оценяването му- понякога тази поява е много мащабна, даже напомня революция и тя не е задължително обвързана с вида на обществото. Да си спомним: народните движения във всички европейски страни след разгрома на фашизма, бунта в Берлин в 1953. г., полските смутове в периода 1956-1962 г., унгарската есен в 1956 г., май 1968 г. във Франция, Чехия през същата година, антивоенните движения в САЩ до 1970 г., гражданските движения с антирасова насоченост в САЩ, „Солидарност” през 1980-1989 г. в Полша и др. Всичко това бяха спонтанни прояви на гражданското общество в съответните страни, които бяха мощни и силни, независимо че част от обществата, където те се появяваха, имаха изявен тоталитарен характер.
…Гражданското общество по своята същност и „употреба” не може да бъде справедливо или несправедливо. То се бори за справедливост, но това не е негова характеристика. Дори може да се каже, че то е толкова справедливо или несправедливо, колкото е съществуващото общество, където то се изявява. В този смисъл би могло да се каже, че то, гражданското общество, е още един инструмент на хората в обществото за увеличаване на справедливостта и намаляване на несправедливостта в него.
Както казахме, гражданското общество по идея винаги е толкова справедливо или несправедливо, колкото обществото и структурите, където то се е появило. По същество то е констатация и заради това още по-малко може да бъде пример за справедливост. Подобно на самата демокрация, която не може да бъде по-добра от своите граждани, така и   гражданското общество е огледално отражение на своите членове и тяхната гражданска култура.
Гражданското общество е дял, част или основна структура в съществуващото общество, което се изразява, формира от неговите съпротивителни сили.Неорганизирани предварително. Те, тоест  то се появява незабавно (или след време) от някакъв факт, събитие или действия в обществото, причинявани от властта, бизнеса или държавата. Това е съществувание на обществото, състояние на съпротива. Главната му характеристика е отрицателната морална оценка, която то дава на състоянието на обществото. Всъщност то възпира развитието на обществото в определени посоки, нарушава неговото спокойствие и не допуска определени действия да станат факт, да овладеят живота на обществото. Много е важно в тази връзка да се каже, че гражданското общество е спонтанно и непредизвестено събитие. То не стои в обществото със своите евентуални инструменти „на гюме”.
Може да се приеме, че гражданското общество е спонтанна изява на съпротивителните сили на обществото, обединяващо на базата на определени морални ценности и общи интереси повече или по-малко от членовете на това общество.
Впрочем гражданското общество не е „върхът на сладоледа”, тоест на демокрацията. То не е усъвършенствана демокрация. То е по-скоро временно състояние на обществото и вероятно необходим елемент от демокрацията. Справедливостта не може да бъде мярка за това има или няма гражданско общество. Нищо че то се появява, когато в обществото е нарушена справедливостта, моралът, общите правила.
Гражданското общество е такова състояние на обществото, на неговите институции когато те се оказват самодостатъчни (неговите сили, структури и т.н.) да го опазят от насилие, нарушение на демокрацията, на нейните правила, на законите, приетите норми за морал и справедливост от страна на държавата, бизнеса и властта.
Може да се направи следният интересен извод от горната теза: гражданското общество трябва във всеки един такъв момент да демонстрира склонност към анархия (и мускули), гражданско неподчинение. Очевидно в такъв случай то се изявява в контактната точка между рационалното и ирационално поведение на основните участници в обществения живот, тоест то е един непрекъснат баланс между либерализма и анархията.
Гражданското общество има своите предели в целите, които преследва, и в средствата, които използва. Тоест във всеки един момент то има своите хоризонти.- кой например можеше да помисли преди 30-40 години (когато целите и идеите бяха свързани с Виетнам, Суецкия канал, Унгария `56), че днешните цели, средства и хоризонт ще са толкова пряко  свързани със зелените инициативи, генномодифицираите храни, гладуващите два милиарда, биопродуктите, обществения и личен баланс на въглеродните окиси, Протокола от Киото и т.н.? Очевидно гражданското общество като идея или доктрина се развива и измества непрекъснато напред своя хоризонт на действие. В този смисъл чрез тези промени гражданското общество изменя преди всичко човешкото мислене, поставя му планетарни рамки и го прави по-добро и рационално.
…
Когато то се появи или в своите прояви, гражданското общество е многолико. Неговите действия възникват най-неочаквано. Кой е чакал, че от ученическите и студентски подскоци в студентското градче Нант ще избухне френският Май `68? Ако анализираме проявите на гражданското общество или сравним изблиците му в различни страни, в различни години, ще видим, че те са преди всичко несравними едни с други, тоест неповторими.
Очевидно гражданското общество не може да има някакви постоянни структури. Или ако и има – те не действат. Впрочем дали са се „ояли” или са лошо измислени, не е ясно. Кой може да ни убеди, че протестът на таксиджиите пред Народното събрание при управлението на Костов нямаше да го има, ако те нямаха за себе си тези два яки профсъюза? Според мен – никой. Изводът е, че  протестите на гражданското общество са спонтанни  и редки, като предварително създадените за такива цели структури „закърняват” и най-често са безпомощни при такива протести. Още един пример: кой можеше да прогнозира, че водач на студентските граждански протести през изминалата зима ще бъде никому неизвестната студентска организация „СРОКОС”? Вижте само нейното пълно наименование – нещо за обществено управление и контрол на студентските общежития и столове. Та тя беше неизвестна дори на повечето студенти в столицата. В същото време традиционните, известните студентски организации с много членове трябваше да се оправдават защо практически са останали извън протеста. Струва ми се, че тази организация, толкова прочула се през зимата на 2008 г., отново отиде в небитието, откъдето впрочем се появи по време на протестите.
Според мен, ако трябва да обобщим, досегашният опит показва, че гражданското общество не се гради, строи и планира. То, както видяхме, е спонтанно. То не е просто обединение против държавата, властта и бизнеса. То всеки път е различно по прояви, размах, трайност и т.н. В някаква степен то е вид култура на гражданите – гражданска култура, която стои там някъде дълбоко в съзнанието и подсъзнанието на гражданите. И се налага появата на дълбоки основания и сериозни събития, за да излезе навън, тоест разбунтува. Ситуацията почти съвпада с основния заряд на една мисъл на френския политик и писател Едуард Ерио, че „културата е това, което остава, когато всичко е забравено”.
…
Един от „бащите на американската демокрация” изрича знаменитата фраза, че всеки народ заслужава това управление,  тези управници, които има. Безспорно фразата е симптоматична…за САЩ – нация, самообразувала се като смес от емигранти от различни нации, в която притежаването и употребата на оръжие от всеки се смята за начало и основа на правата и справедливостта на всички. Европейците обичат тази фраза и често я цитират. Тя за тях звучи красиво, но те забравят за кодирания в нея дълбок смисъл – ако управниците не спазват закона и справедливостта, имаш оръжие и правото да ги смениш.  Не звучи по европейски, но изглежда действено. А може би това за там и тогава е гражданско общество в действие. Впрочем европейците и тук пообъркват нещата, като въвеждат правилото, че „най-важното за демократичната форма на управление е възможността правителството да бъде сменено без кръвопролитие и юздите се поемат от ново правителство”. (Карл Попър, 1988 г.) Би трябвало да ги разберем – в Европа, където след векове насилие демокрацията господства, предпочитат да решават непрекъснато посочената по-горе дилема („как да се конституира държавата така, че лошите управници да могат да бъдат отстранявани без кръвопролития, без насилие”), вместо да се хващат непрекъснато за оръжието А може би такова едно общество не е по-малко гражданско от американското? Нерешима загадка нещо като парадокса, възникнал в разговора на един гражданин с местния поп: „Кажи ми, отче, има ли бог? Не зная – казва отчето. Това е нещо, което само един бог знае.”
В края на това изложение, загрижен от неяснотите относно наличието или липсата на гражданско общество у нас, предлагам да спазваме следната паралелна на горните мисловна конструкция: всяка държава има това гражданско общество, което народът й заслужава. Тоест, ако гражданското общество го няма или „не струва”, трябва да се смени народът или поне неговият чип, както казваше един многоуважаван политик, избран от нас да ни управлява не съвсем успешно преди седем-осем години. В тази връзка слабо утешение е шегата, че електоратът те същият народ, само че по-глупав.