доц.д-р инж. Пенко Гюров
Съществува разпространен възглед, който не е за пренебрегване, че
контактът е всичко, а алтернативите – нищо. При анализа на гражданското
общество, което практически е изцяло в контактната зона между бизнеса и
властта, контактният подход е полезен и необходим. Макар че всичко,
което е прекалено, не е нито полезно, нито необходимо.Да започнем със следната анекдотична история. С нея ще платим необходимия шеговит данък към контактния подход и интердисциплинната парадигма.
„Македонска чета води люта битка с турска потеря. Вижда се, че пристигат още вражески подкрепления. Един от четниците (който очевидно не е и чувал за контактния подход) пита войводата: „Войводо, много станаха душманите – ке се биеме или ке се предаеме?” Войводата (печен в подхода) му отговаря: „Македонски четник не се предае. Спираме контакта – ке бегаме!”
Предлагам едно кратко есе за гражданското общество. Защо есе? Така е по-безотговорно. Есето не е и не може да бъде научно изследване или научен анализ. В най-добрия случай то ги предхожда. Впрочем какво е есето? Другото му название (сега вече забравено) беше „опити”. В научната литература, доколкото някой дръзва да го използва, това е „изложение на даден въпрос в по-свободна форма, което не се придържа строго към системен научен метод”. В моето разбиране есето е рояк от не винаги свързани и добре вчесани мисли, своеобразен „поток” на съзнанието, битуващ около някакви проблеми или ситуация или дори „мозъчна атака” върху тях. Според мен това е първа стъпка към един възможен или необходим научен анализ. Освен това не трябва да се забравя, че неподредени мисли по даден въпрос се създават значително по-лесно от подредените и систематизирани. А кой бяга от лесното?
…
Време е например да изоставим, да се разделим с някои илюзии, свързани неразривно с понятието „гражданско общество”. Колкото и да не сме съгласни с това, вероятно трябва да го направим. Ето някои от най-разпространените:
- трябва само да извършим необходимия добър подбор, избор на възможните институции – публично-държавни, НПО, граждански и .н., които ще бъдат основа на гражданското общество и всичко ще бъде наред. Впрочем, ако изборът на наличните институции не ни осигурява най-доброто – трябва да се измислят други, нови институции и форми;
- трябва да подготвим, да създадем чрез съответен консенсус необходимите граждански правила или още по-добре свод от правила, които трябва да спазват гражданите, държавата, властта, бизнесът и всичко, което включва според нас желаното от всички гражданско общество. Ех, едва ли е лесно създаването на такива правила за гражданско поведение, но целта си заслужава усилията, дори когато е недостижима;
- трябва да изберем (това вероятно е най-важното!) най-добрите от нас – тези „по-по-най-граждани” за представители, участници и т.н. на гражданското общество. Без това не може – все пак икономиката, централната и местна власт, културата и всичко друго, без което животът не върви, трябва да се управляват или поне контролират.
Тези три илюзии, свързани с необходимия, но верен избор на институции, правила на действие и представителни личности са своеобразна еманация в нашето съзнание или по-точно представа за лелеяното от всички нас гражданско общество. Възниква законният въпрос: „Защо това са илюзии?” Мисля, че няма по-добро доказателство за това от практиката на демокрацията у нас и в други страни. Всяка една от тези три илюзии е задължителен елемент на демократичните общества, тоест ние няма да можем да използваме възможностите на демокрацията да създадем гражданско общество. А може би обратното – ние се заблуждаваме, че тя предлага такива възможности. Верен на принципа на Паскал, че който много обяснява – обижда, ще прикача към всяка от трите илюзии по една остроумна реплика, която показва до голяма степен практическата несъстоятелност на всяка от илюзиите. Ето:
- за свободния избор на необходимите институции на гражданското общество. Някой някъде (по друг повод) казва, че ти, обикновеният гражданин, непрофесионалист в политиката, не си по-лош от политиците. Не се страхувай да правиш нещо, което не можеш. Всъщност „Титаник” е направен от корабни специалисти, а Ноевият ковчег – от любител;
- за създаването чрез консенсус на необходимите правила за гражданско поведение и действия вътре в гражданското общество. Очевидно лесна работа, ако не разбираме как се постига консенсус и имаме усещането, че Конституцията, законите, обществените правила са нещо като готварска книга, в която всяко гражданско мнозинство намира необходимите му рецепти на манджите, които сготвя;
- за демократичния избор на необходимия брой най-изтъкнати граждански личности, които на основата на представителната демокрация ще бъдат мандатни управляващи на основните структури на обществото и дори на гражданското общество. Чудесна идея за избор на „по-по-най-представители” на гражданското общество, които ще го управляват от наше име. Бих искал да напомня, че по аналогичен повод един френски революционер преди повече от два века казва, че според него избраният за представител на народа якобинец не е вече якобинец.
…
Предлагам един (подслушан) обичаен според мен разговор на улицата между двама граждани, очевидно не съвсем доволни от обществото, в което живеят, и от нещата, които ги заобикалят. Според кратка жалба за нещо си там, първият към втория: „Ей, няма управия в тая наша държава. Това не са управляващи, само за себе си мислят!” Вторият (очевидно умник): „Така ще е, докато не се направи и у нас истинско гражданско общество като при тях!”
От разговора могат да се направят няколко прости извода и едно заключение. Ето:
1. Сега всички ние си живеем в някакво общество.
2. Очевидно е, че не смятаме да го сменяме.
3. В това общество няма нещо важно или някои много важни неща.
4. Това, което липсва в него, е ясно на всички.
5. Ако това, което липсва, го добавим към това, което имаме, ще получим онова, което много ни трябва.
Заключението: Да имаш нещо без нещо важно към него е много лоша работа! Защо ли, щом знаем всичко това, не вземем да го добавим това липсващо нещо? Защо ли?
Мога да приведа и почти положителен пример в мисленето относно гражданското общество. Миналата година прочетох в един от ежедневниците разсъждения по този въпрос на един от известните наши социолози А. Райчев. Ето:
„Гражданско общество означава, че примерно капиталистите са се сдружили и оказват силно влияние върху правителството заради нещо. Или обединените работници искат нещо. Или екозащитниците са натиснали правителството за нещо и са го получили, тоест това означава недържавно обединение на хора. То не може да се вземе отнякъде. Когато някой критикува липсата на такова общество, всъщност критикува себе си – ние сме тези, които не успяват да се обединят, за да постигнат целите си. Тъй като политическото общество е това, което се бори за власт, то прокарва интересите си чрез властта. Гражданското общество трябва да е това, което ще накара наличната власт да му свири по гайдата. До голяма степен липсата на подобно общество е свързана с бившия социализъм. Но има елемент и на национален характер – всеки гледа са се спасява поединично. Истината е, че все повече хората разбират, че само заедно могат да постигнат това, което искат.”
Вероятно е или даже очевидно, че демокрацията всъщност е най-добрата възможна комбинация от човешки свободи и власт на народа. Поне на теория или като убеждение на най-светлите човешки умове през последните 200 години. Къде тук е гражданското общество? Разбира се, тук в това определение много неща трябва да се обяснят. Каква е тази смес? В какво съотношение? Големият брой човешки свободи и разнообразие водят пряко към анархия. Властта на народа по правило не може да бъде само или главно пряка. Пряката власт технологично се характеризира с постоянна липса на консенсус, което я обезсилва. Често пъти по тази причина тя е невъзможна за използване. В същото време нейната противоположност – представителната власт, освен че не е пряка, е технологично мудна, непрозрачна и всъщност склонна към корумпиране на властниците. Интересно нейната мандатност (основно средство срещу корупция) я лишава от необходимата експертност. Всичко отново е в мярката, в дозировката между пряката и представителната власт на народа.
Интересно: дозирането, мярката не е въпрос на улучване или откритие. Тя е по-скоро въпрос на политически опит. Нещо, което вероятно попада в компетенциите на онова известно у нас правило – как се прави и поддържа английска ливада. Лошото в това дозиране е необходимостта то да е:
- различно, според страната и историята й, според господстващите етностереотипи на нейното население;
- непостоянно – изменчиво и динамично според времето, в което живеем, и основните световни проблеми;
- контролируемо, тоест ясно като прогноза и факт и приемливо за всички и от всички.
Може би тук, горе в тези три аспекта на необходимата мяра между човешки свободи, пряка и представителна власт, са скрити корените на гражданското общество и неговите възможности.
…
Самата идея за създаване в недрата на съществуващото общество на гражданско общество всъщност е своеобразна реформация, тоест действия, които без да разрушават основите на обществото, го изменят и допълват към един много по-добър и дори по-ефективен вид. Всъщност бих казал, че гражданската доктрина е целта, идеята, конкретните обществени технологии, които осигуряват постепенно чрез реформация на наличното общество появата и усилването на елементите на гражданското общество.
Може да се изкаже следната хипотеза: гражданското общество е нещо, което се проявява, непредизвестено в съществуващото общество, когато тази поява е нужна на обществото за оценяването му- понякога тази поява е много мащабна, даже напомня революция и тя не е задължително обвързана с вида на обществото. Да си спомним: народните движения във всички европейски страни след разгрома на фашизма, бунта в Берлин в 1953. г., полските смутове в периода 1956-1962 г., унгарската есен в 1956 г., май 1968 г. във Франция, Чехия през същата година, антивоенните движения в САЩ до 1970 г., гражданските движения с антирасова насоченост в САЩ, „Солидарност” през 1980-1989 г. в Полша и др. Всичко това бяха спонтанни прояви на гражданското общество в съответните страни, които бяха мощни и силни, независимо че част от обществата, където те се появяваха, имаха изявен тоталитарен характер.
…Гражданското общество по своята същност и „употреба” не може да бъде справедливо или несправедливо. То се бори за справедливост, но това не е негова характеристика. Дори може да се каже, че то е толкова справедливо или несправедливо, колкото е съществуващото общество, където то се изявява. В този смисъл би могло да се каже, че то, гражданското общество, е още един инструмент на хората в обществото за увеличаване на справедливостта и намаляване на несправедливостта в него.
Както казахме, гражданското общество по идея винаги е толкова справедливо или несправедливо, колкото обществото и структурите, където то се е появило. По същество то е констатация и заради това още по-малко може да бъде пример за справедливост. Подобно на самата демокрация, която не може да бъде по-добра от своите граждани, така и гражданското общество е огледално отражение на своите членове и тяхната гражданска култура.
Гражданското общество е дял, част или основна структура в съществуващото общество, което се изразява, формира от неговите съпротивителни сили.Неорганизирани предварително. Те, тоест то се появява незабавно (или след време) от някакъв факт, събитие или действия в обществото, причинявани от властта, бизнеса или държавата. Това е съществувание на обществото, състояние на съпротива. Главната му характеристика е отрицателната морална оценка, която то дава на състоянието на обществото. Всъщност то възпира развитието на обществото в определени посоки, нарушава неговото спокойствие и не допуска определени действия да станат факт, да овладеят живота на обществото. Много е важно в тази връзка да се каже, че гражданското общество е спонтанно и непредизвестено събитие. То не стои в обществото със своите евентуални инструменти „на гюме”.
Може да се приеме, че гражданското общество е спонтанна изява на съпротивителните сили на обществото, обединяващо на базата на определени морални ценности и общи интереси повече или по-малко от членовете на това общество.
Впрочем гражданското общество не е „върхът на сладоледа”, тоест на демокрацията. То не е усъвършенствана демокрация. То е по-скоро временно състояние на обществото и вероятно необходим елемент от демокрацията. Справедливостта не може да бъде мярка за това има или няма гражданско общество. Нищо че то се появява, когато в обществото е нарушена справедливостта, моралът, общите правила.
Гражданското общество е такова състояние на обществото, на неговите институции когато те се оказват самодостатъчни (неговите сили, структури и т.н.) да го опазят от насилие, нарушение на демокрацията, на нейните правила, на законите, приетите норми за морал и справедливост от страна на държавата, бизнеса и властта.
Може да се направи следният интересен извод от горната теза: гражданското общество трябва във всеки един такъв момент да демонстрира склонност към анархия (и мускули), гражданско неподчинение. Очевидно в такъв случай то се изявява в контактната точка между рационалното и ирационално поведение на основните участници в обществения живот, тоест то е един непрекъснат баланс между либерализма и анархията.
Гражданското общество има своите предели в целите, които преследва, и в средствата, които използва. Тоест във всеки един момент то има своите хоризонти.- кой например можеше да помисли преди 30-40 години (когато целите и идеите бяха свързани с Виетнам, Суецкия канал, Унгария `56), че днешните цели, средства и хоризонт ще са толкова пряко свързани със зелените инициативи, генномодифицираите храни, гладуващите два милиарда, биопродуктите, обществения и личен баланс на въглеродните окиси, Протокола от Киото и т.н.? Очевидно гражданското общество като идея или доктрина се развива и измества непрекъснато напред своя хоризонт на действие. В този смисъл чрез тези промени гражданското общество изменя преди всичко човешкото мислене, поставя му планетарни рамки и го прави по-добро и рационално.
…
Когато то се появи или в своите прояви, гражданското общество е многолико. Неговите действия възникват най-неочаквано. Кой е чакал, че от ученическите и студентски подскоци в студентското градче Нант ще избухне френският Май `68? Ако анализираме проявите на гражданското общество или сравним изблиците му в различни страни, в различни години, ще видим, че те са преди всичко несравними едни с други, тоест неповторими.
Очевидно гражданското общество не може да има някакви постоянни структури. Или ако и има – те не действат. Впрочем дали са се „ояли” или са лошо измислени, не е ясно. Кой може да ни убеди, че протестът на таксиджиите пред Народното събрание при управлението на Костов нямаше да го има, ако те нямаха за себе си тези два яки профсъюза? Според мен – никой. Изводът е, че протестите на гражданското общество са спонтанни и редки, като предварително създадените за такива цели структури „закърняват” и най-често са безпомощни при такива протести. Още един пример: кой можеше да прогнозира, че водач на студентските граждански протести през изминалата зима ще бъде никому неизвестната студентска организация „СРОКОС”? Вижте само нейното пълно наименование – нещо за обществено управление и контрол на студентските общежития и столове. Та тя беше неизвестна дори на повечето студенти в столицата. В същото време традиционните, известните студентски организации с много членове трябваше да се оправдават защо практически са останали извън протеста. Струва ми се, че тази организация, толкова прочула се през зимата на 2008 г., отново отиде в небитието, откъдето впрочем се появи по време на протестите.
Според мен, ако трябва да обобщим, досегашният опит показва, че гражданското общество не се гради, строи и планира. То, както видяхме, е спонтанно. То не е просто обединение против държавата, властта и бизнеса. То всеки път е различно по прояви, размах, трайност и т.н. В някаква степен то е вид култура на гражданите – гражданска култура, която стои там някъде дълбоко в съзнанието и подсъзнанието на гражданите. И се налага появата на дълбоки основания и сериозни събития, за да излезе навън, тоест разбунтува. Ситуацията почти съвпада с основния заряд на една мисъл на френския политик и писател Едуард Ерио, че „културата е това, което остава, когато всичко е забравено”.
…
Един от „бащите на американската демокрация” изрича знаменитата фраза, че всеки народ заслужава това управление, тези управници, които има. Безспорно фразата е симптоматична…за САЩ – нация, самообразувала се като смес от емигранти от различни нации, в която притежаването и употребата на оръжие от всеки се смята за начало и основа на правата и справедливостта на всички. Европейците обичат тази фраза и често я цитират. Тя за тях звучи красиво, но те забравят за кодирания в нея дълбок смисъл – ако управниците не спазват закона и справедливостта, имаш оръжие и правото да ги смениш. Не звучи по европейски, но изглежда действено. А може би това за там и тогава е гражданско общество в действие. Впрочем европейците и тук пообъркват нещата, като въвеждат правилото, че „най-важното за демократичната форма на управление е възможността правителството да бъде сменено без кръвопролитие и юздите се поемат от ново правителство”. (Карл Попър, 1988 г.) Би трябвало да ги разберем – в Европа, където след векове насилие демокрацията господства, предпочитат да решават непрекъснато посочената по-горе дилема („как да се конституира държавата така, че лошите управници да могат да бъдат отстранявани без кръвопролития, без насилие”), вместо да се хващат непрекъснато за оръжието А може би такова едно общество не е по-малко гражданско от американското? Нерешима загадка нещо като парадокса, възникнал в разговора на един гражданин с местния поп: „Кажи ми, отче, има ли бог? Не зная – казва отчето. Това е нещо, което само един бог знае.”
В края на това изложение, загрижен от неяснотите относно наличието или липсата на гражданско общество у нас, предлагам да спазваме следната паралелна на горните мисловна конструкция: всяка държава има това гражданско общество, което народът й заслужава. Тоест, ако гражданското общество го няма или „не струва”, трябва да се смени народът или поне неговият чип, както казваше един многоуважаван политик, избран от нас да ни управлява не съвсем успешно преди седем-осем години. В тази връзка слабо утешение е шегата, че електоратът те същият народ, само че по-глупав.
